Меглена Кунева: Арогантността на правителството роди арогантност в цялото общество

08 Ное. 2013 admin In Без категория

Христо Бисеров, зам.председател на парламента и на ДПС подава оставка и на другия ден става следствен за пране на пари, понася се слух, че е напуснал страната, а в “Туитър” се появяват кратки съобщения от негово име “след 8 часа полет”. Знаем ли всъщност кой управлява България? Имаме ли достоверна представа за хората във властта?

Това е пореден шок за цялото българско общество. Имало е хора, които са се поддавали на изкушения през годините. Тук обаче размерът е огромен и постът на този човек е твърде висок. Той е бил в ръководството на партия с позиции във властта от много години. Дали това е само върхът на айсберга, или е само изолиран случай? С кого още е свързан? И дали това ще се превърне в символ на българската политика? Ако хората имат все повече информация, че явлението е разпространено, а само той е хванат, нормална българска и европейска политика няма как да се прави. Как да се предотвратяват такива случаи в бъдеще за мене е спешен въпрос. В “България на гражданите” обсъждаме, дали когато влизаш в политиката трябва да даваш съгласие компетентните власти да те проверяват за офшорни сметки без предупреждение. Аз съм готова да ме проверят, когато поискат. Остава да измислим как службите да докладват веднага такава информация, а не да я крият и да злоупотребяват с нея, за да държат някого в зависимост.

Има ли в България нужда от операция “Чисти ръце” както преди години в Италия?

Да. Има нужда от приличие. Навремето започнах с призива “да върнем нормалността”. Сега ми се струва, че и постановката “да върнем приличието” би била достатъчно сериозна като предизборен лозунг. Става въпрос за това да не се назначават некомпетентни хора. Да се избира по начин, който убеждава цялото общество. Когато се вижда, че без всякакви мотиви се промотират хора, това е страшно разочароващо за цялата система. Такава система привлича като магнит калпавото, некадърното, хора, които не държат на професията си, а но това, което могат да изкарат по непочтен начин. Операция “Чисти ръце” значи, да се прегледа миналото. Това има безспорно значение. Но за мене тя е важна и от гледна точка на бъдещето. А това минава през начина, по който се извършват назначенията.

Не се ли радват на твърде много имунитет българските депутати и магистрати?

Спомням си как по време на преговорите за членство в ЕС стъпка по стъпка “изтласквахме” имунитета от българското законодателство. Не е това обаче абсолютното разковниче. Ако съдебната система се държи от хора с тефтерчета и ако ти си назначил следователя или съдията, който ще гледа твоето дело, какво значение би имало, дори да нямаш никакъв имунитет? Опитваме се понякога да стреляме с топ по врабчета и разбира се пропускаме целта. Преди да отнемем имунитета, трябва да сме сигурни, че следователят ще е абсолютно безкомпромисен, че има кадърни хора, които могат да прочетат едно сложно финансово дело. Не знам как това с офшорните компании е стигнало до повърхността, но съм готова да заложа думата си, че е станало през чужди служби, а не през българските. Забелязвате ли, че повечето от големите ни дела са разкрити отвън, а не отвътре? И българската система реагира от няма накъде. В едно разследване на злоупотреби с европейските фондове, съм склонна по-скоро да заложа на предлагания европейски прокурор отколкото на българския. Защото последният може да бъде държан с нещо. В най-добрия случай той ще дължи кариерата си на някой, който е успял да открадне няколко десетки хиляди гласа и да стане депутат. “Трансперънси интернешънъл” твърди, че корпоративният вот у нас на последните избори е 18% и 5% са крадените гласове. Наистина ли избрахме това, за което сме гласували? И когато се говори, че трябва да избираме магистратите, се питам – кой ще ги избира? Хората, които притежават големи предприятия и казват на работниците си: Ако в тази секция утре нямам еди-колко си гласа, всички сте уволнени.

Какво да кажем тогава да ефективността на механизма, с който ЕС вече шеста година наблюдава правосъдието и вътрешните работи у нас? Каква е ползата от него?

Не мога да си представя какво би станало, ако го нямаше този механизъм. Той все пак дава на българските граждани някаква трезва оценка и чувството, че не са сами в недоволството си. Той все пак кара правителството, което и да е то, да предприема някакви действия. Никой в Брюксел не е щастлив от това, че механизмът продължава. Това е белег, че не стигаме до очаквания резултат. Всички биха искали механизмът да отпадне, но по добри причини. Не очаквайте Брюксел и европейските ни партньори да се изморят и да кажат: Стига толкова, нищо не можем да направим с тази страна. Това би означавало първо, че не се поддаваме на европейска интеграция. Второ – единственото, което остава след този механизъм е член 7 от Договора на ЕС, с който се отнема правото на глас на държава-членка за сериозни и системни нарушения на правилата на съюза.

Виждате ли реална опасност от това? Този член не е бил докрай прилаган спрямо нито една държава-членка, защото изисква трудно постижимо единодушие между останалите. Единственото изключение е Австрия, спрямо която е започната, но не е доведена докрай процедурата му при вероятността крайнодесният Йорг Хайдер да влезе в правителството през януари 2000 г. Тогава той сам се оттегли, за да не изложи страната си на изолация.

Оръжието обаче го има. Самият факт, че може да се заговори за една страна по този повод и по този начин, вече е достатъчно тежък. Така се заговори неотдавна за Унгария. Вместо да се мъчим да махнем този механизъм с лобиране, да видим на какво ниво са българските институции. Ако държавата не може да даде справедливост чрез съда, нея просто я няма.

Докъде според Вас ще стигнат нещата с протестите и окупациите?

Не всеки, който не харесва това правителство и знае защо, ще излезе да протестира. Има много хора, които не са на улиците, но са също толкова гневни. Самият факт, че имаме 11% подкрепа на парламента говори, че протестът е много по-голям от това, което се вижда на улицата. Протестите дадоха възможност на правителството да се оттегли с остатъци от достойнство, след няколко гафа, които направи. Това беше в известен смисъл протегната ръка от страна на българското общество. Правителството много арогантно я отблъсна. Всъщност, не бива да казвам правителството, защото то няма собствена воля. Отблъснаха я “Атака”, БСП и ДПС. Нямаше да се стигне до такова изостряне на отношенията, ако имаше поне надежда, че управляващите ще чуят хората. Арогантността на правителството ражда ежечасно арогантност в цялото общество. Развихря се националпопулизъм. Всяка партия с пари може да си купи, или да си направи партия-двойник, която да ? върши мръсната работа. Протестът е острието. Оттам нататък политиците трябва да кажат защо искат оставка и да предложат следващата крачка. Тази формула трябва да се изпълни с настойчивост и прецизност. Не можем да очакваме хората да ни свършат работата. За мене политическите аргументи за искането на оставката са изключително слабите институции, липсата на каквато и да е подкрепа не за реформи, а просто за изпълнението на законите и загубата на време. България непрекъсната срива имиджа си. Единствените въпроси, които ми задават в Брюксел за страната ни са свързани само с корупция, бедност, ксенофобия, популизъм. Да върнем нормалността в България изглежда е таванът, на който сме способни в момента. А това е един много нисък таван.

Как си обяснявате това, че толкова много хора са недоволни от правителството и в същото време България остава толкова апатична?

Нашето общество е съзнателно кръвоизточвано. Недоверието е насаждано последователно. Много пари, включително и възможност за банка, плюс медии са равни на много власт без никакво желание тя да е в полза на обществото. Политическата власт не трябва да се дава от никой друг освен от хората. В българската политика проблемът е същият както в съдебната система. Няма нужда да си добър. Няма нужда да си приличен. Трябва просто да имаш правилните познанства и правилното финансиране. Как да вярват хората? Защо смятаме, че те могат да не вярват на съдебната система, а да вярват на политиците? Аз съм много добър пример за политик, спрямо когото е проведена успешна очерняща кампания. Само че черните кампании водят до черна политика. В България различният живее трудно.

В ожесточението около протестите и окупациите се появи пак списък с врагове на прогреса.

Разбрах с голям шок за този списък. Той се появи от алтернативен уебсайт. Мисля, че заради голямата степен на компрометиране на медиите в България алтернативните медии имат още по-голяма отговорност. Те трябва да бъдат много над средния стандарт и да оздравят обществената среда. Не може хората, които не са съгласни с нас, да ги слагаме в списък. Ако нямаш опозиция, ставаш диктатор. Има няколко души от този списък, които познавам и бих гарантирала за тях – че не могат да бъдат поставяни сред хората против промените и против демокрацията. Ще дам два примера – журналиста Иван Бакалов и доктор Николай Михайлов. Това са хора, които никога не биха спестили истината. Затова ги харесвам и ги слушам. Те биха били мой коректив, ако сбъркам. Честно казано, засрамих се, когато прочетох къде са ги вписали и ми се ще да им кажа, че съжалявам, че това се е случило.

Защо Вие съжалявате? Вие не сте автор или издател на този списък.

Защото, според мене, когато си политик, отговаряш за всичко. За цялото политическо.

Виждате ли практически как България да излезе от сегашното си положение на политическа парализа и истерия?

Първо, необходимо е наистина правителството да подаде оставка. За мене не е аргумент това, че ако сега има оставка, след нея идва еди-кой си. Ако не харесвате предишните, това не означава, че нямате избор. За “България на гражданите” много хора казват, ние бихме гласували за вас, но не сме сигурни, че ще спечелите. Какво очакват от мене? Да ида и да купя 20% от гласовете ли? Или 20% от медиите?

Т.е. те искат не просто нова партия, но нова партия-победителка. Да им сервират промяна под ключ на тепсия. Българинът не иска да си направи сам демокрацията, а чака да му я направят. И все е недоволен от резултата.

Няма как да ни я внесат. Демокрацията не се внася. Хората се страхуват да поемат риск. Страх ги е от системата, която произвежда примери като доскорошния зам.председател на ДПС. Предпочитат познатото зло. Това е лоша политика, защото означава да се примиряваш. А примирението в българската история никога не е водило до добро. Когато не се примиряваш и да загубиш, е по-добре. Априлското въстание е загуба и потъва в кръв. Но то довежда Освобождението на България. Смелостта винаги се възнаграждава.

Ако продължи сегашното статукво, докъде ще стигнем?

Срещат се българин и чужденец и чужденецът казва: Много лошо при е вас. Българинът се съгласява. И какво ще правите? Има два начина, казал българинът: Нормален или чудо. Нормалният е да получим знак от небето, някаква чудотворна иконd да ни спаси и пр. А какво е чудото тогава?- попитал чужденецът. Да си го направим сами. Това е моят отговор – или ще чакаме чудо, което не бива да се очаква от зрели хора, или трябва да си го направим сами.

Оригиналното интервю за блога на Веселин Желев вижте ТУК